За книгата: 2024 / - Кой е тук? – питам напрегнато. Шибаният мрак е толкова досаден, че ти идва да крещиш. Хващам ръцете на плетения стол и се навеждам напред към хрущенето, което току-що прозвуча, но потръпвам от изненада, усещайки плъзгащо се одеяло, покриващо коленете ми. И тогава някой докосва ръката ми. „Студен си...“ – казва женски, дори бих казала момичешки глас. - Ръцете ти са студени. Този глас ми е непознат, но като под хипноза изричам най-идиотската глупост: - М-мамо? Мисля, че я видях преди инцидента. И този образ беше последното нещо, което привлече все още виждащите ми очи. Звънък смях прорязва нощния въздух. Красива. - Все още нямам деца ... Но ти и аз, красавецо, можем да поправим това във всеки момент…